На какво ни учи смъртта

Здравей приятелю,

Завчера станаха десет месеца откакто станах клисар в храма Св. Архангел Михаил. Малка, скромна църква, но си я обичам. Намира се на пловдивските Централни гробища, в началото след главния вход. Радвам се, че съм там, не бих я заменил с никоя друга. Защото там се научих как всъщност трябва да живея. На пръв поглед странно, нали?

Някой би казал, че започнах случайно, но в тези събития случайности няма. Цялата предистория и подробностите ще ти разкажа, когато се видим. Не съм ти писал, че майка ми почина в края на август миналата година. На Рождество на Пресвета Богородица (8 септември), прибирайки се от гробището минах покрай храма и видях табелата, че търсят клисар. Час и половина по-късно говорих със свещеника и на Кръстовден (14 септември) бе първият ми ден.

Скоро след това в „Църковен вестник“ (брой 20/2013) излезе прекрасната статия „Смъртта като учител“. Не мога да се въздържа да ти цитирам част от нея:

Има учители и професори по много науки, но най-мъдър и водещ към висините учител е смъртта. Тя е професор, който говори на всички езици и има разрешение да поучава във всички страни. Край всеки човешки гроб се издига катедрата на този велик учител на живота - смъртта. Той резюмира своите поуки така: научете се: 1) колко е преходен животът; 2) каква скъпоценност е все пак животът; 3) каква отговорност е животът.

...

Бихме ли могли да се помирим с околните? Не виждаме ли безсмислието на кавгите ни често за дреболии? Колко жалко е, че често заговорваме за някой, че е добър, едва след като вече не е между нас. Поднеси цветя на обичания, докато е край теб, а не само на гроба му! Обичай хората! Идва час, когато ще стоиш край гроба им и ще плачеш. Всяка блага дума, всеки утешителен поглед и всяка проява на обич... Всичко това ще те съпътства зад гроба.

Наистина е така, приятелю. В момента ценя живота и хората до мен повече от всякога. И на всички давам едни и същи съвети. Да се отнасят добре с близките си, да държат на тях. Да казват искрено и на когото трябва „Обичам те“ колкото могат по-често. Да не остават недоизказани думи и пропуснати жестове. Да помниш, че си смъртен, но се случва и ти да загубиш близък. В много случаи - неочаквано. Дори всеки ден да палиш свещ на гроба му, няма да го върнеш. По-добре е приживе да се отнасяш добре с него.

Колко е жалко, че хората избягват да се замислят по този въпрос. Дори не искат да им говорят по темата. Цяло чудо ще е ако си прочел писмото ми до края. Ти какво правиш? Ще чакам да ми пишеш какво ново при теб.